Имах един сън. Един и същ сън, който се въртеше и въртеше. Сцената беше различна, дните бяха нощи, а цветята ту ухаеха на пролет, ту си лягаха да спят в есенната почва. Нямаше значение, тъй като това беше един и същ сън. Ти беше там и ме гледаше, снимаше, усмихваше ми се и ме обичаше. Така, както ме обичаше преди пет години. Преди десет. Преди двадесет и една.
Ей така си минава времето, знаеш ли? Преди време ти написах писмо, което беше достатъчно пропито с емоционалност и сълзи, че сега като го чета се чудя – абе, то изобщо разбира ли се какво съм искала да кажа? Достатъчно прекършена съм от света вече, че да мога да ти пиша сериозно и само с две-три сълзички. Идва Коледа и теб пак няма да те има на масата. Не знам защо, все си мисля, че ще изкочиш от хола и ще изкрещиш „Изненада, не умрях!”. Няма да се случи, нали? Няма проблем да си го мисля и мечтая. С мама все си пием и мислим за теб. Не го признаваме, но онова неловко мълчание е всъщност спомените, че тя ти стои на мястото и някак си това я успокоява. Абе, тате, как можа да не ми кажеш какви сте вие мъжките такива боклуци в младините си?Рязка смяна на темата, но наистина се чудя? Твърде малка ли бях, за да ми го кажеш? Видях те как разреваваш мъжки, но никога не сме сядали да го обсъдим – ей, това ако пак ми дойдеш в сънищата искам да го поговорим! Искам да ме гушнеш и да ми кажеш, че не съм сама. Искам да ме стиснеш силно и да ми влееш онази сила, която само ти притежаваше. Айде да те питам нещо, може ли? Когато изглежда, че си говоря сама, а всъщност ти задавам въпроси или просто ти разказвам нещо – чуваш ли ме? Смееш ли се на шегите ми? Всички ми казват, че приличам на теб, къде болезнено, къде с носталгия. Би ли се гордял с мен ако ме видиш? Не мисля, за което съжалявам адски много. Толкова грешки направих, но да кажем, че е вярно, че момиче, нямало мъжката опора до себе си я търси къде ли не. Спрях се, поне с това може да се гордееш. Изоставяха ме, лъгаха ме, уж ме обичаха , но все така си спя сама. От както си замина се чувствам все сама, а реално имам много хора до себе си, които ги е грижа за мен. Така искам да се запознаеш с новите ми приятели, би ги заобичал, а и те теб! Мислиш ли, че е глупаво, че си търся мъжко, чийто баща да прилича поне малко на теб, за да те усетя чрез него? Знам, че е невъзможно, но...случва се. Преди година се прибивах от Велико Търново и те видях. Още по-глупаво, нали. Но ти беше там на гарата в Трявна и говореше с някакви жени – същите черти, същата височина, същото катинарче – отидох до тоалетната и се разплаках. Ти знаеш какво значи Трявна за нас двамата! Виждам бащи с дъщерите им и как завиждам на тези момичета, сигурно само заради това ще горя в Ада. Чух за един лечител, той май е можел да те спаси, но ей ти – закъсня с пет години. Колко са пет години? Минаха толкова бързо. Почти никой не знае за теб вече, страх ме е да говоря на хората за теб, защото ме гледат състрадателно, а аз не мога да си го позволя. Не сега, не с мама по този начин, нито пък кака. Най-вече кака! Дано си щастлив за нея, защото никога не съм я виждала толкова усмихната. Надявам се, че ще можеш да ни простиш и на трите за грешките. Трябва да знаеш, че всичко е от тъгата, но и може да се досетиш, че имаше хора, които можеха да помогнат, но не го направиха. Това, може би, заболя даже повече, защото за теб  знаехме, че ще умреш, но от тях да ни изоставят така – никога! Не можели да ме погледнат, защото и на тях им напомням за теб. Стоели пред входа ни, но никога не звънели, защото им напомня за теб. Аз живях там. Спях на мястото, където за последно усети глътка въздух, а бях само на 16. Сега осъзнавам какъв товар е това за едно дете (а се мислех за толкова голяма тогава). Понякога ми се иска да си тегля ножа и да дойда при теб, за да ме разсмееш. Само това, да чуя гласа ти. Все още го помня! Мислех, че съм го забравила, но не мога и се радвам, че никога няма да го забравя. Смехът ти също. Господи, а как удряше по масата щом грешните вкарат гол – чувах те през две стаи.
Ей така е с мен – липсваш ми и си го признавам пред непознати (основно). След месец щеше да станеш на 56, представяш ли си? Аз да, което е тъжно. Ще направя баница и ще я раздам на хората, защото те обичам. За теб е трудно да се говори в минало време, знаеш ли? Опитвам се да свикна, защото знам, че ще ми е по-лесно, но просто...е трудно. В събота сутринта се прибирам и пак ще се надявам, че ще си на гарата и ще ме чакаш, за да ме прибереш вкъщи.