Абе, винаги съм се чувствала като черната овца на всяко общество, в което съм се опитвала да се впиша. Чета книжки, не гледам телевизия, абе аз даже нямам телевизор от две години. Ходя на театър и опера, а за дискотеките – ами, не. Пробвах се няколко пъти в ранните младини и не ми хареса. За да можете да разберете болката ми, съм на 21 – разцвета на силите, младостта ми, студентски години, абе айляк! Да бе, да си купя книга и да нямам пари за храна ми е любимото, а народът ми се чуди ли, чуди. Та аз дори нямам време да ги прочета, купувам ги, защото ми харесват, а знам, че някога ще забравя за тях, така че ги складирам. Трупат прах в шкафа ми или ги давам на някой друг да ги прочете с обещанието, че няма да ми разказва нищо.

Дразнят ме онези погледи, които ми нарушават личното пространство в автобуса, например. Влиза същество с розова коса, разпокъсани панталони и кубинки и гледа като терорист (това съм аз, да вметна само). Сядам си аз до поредната баба,а  тя си мисли, че не виждам потресения й поглед. Как не го е срам това младо поколение, значи! Не стига, че благодари за билетчето си, ами и вади книга и чете за 5 спирки! Срам! Срам! Абе, предпочитам да ме е срам, от колкото да водя поредния разговор за прегоряла леща/боб (броя ги, 7 за сега на брой). Питам аз някоя колежка какво е чела последно и ми се отговаря „Космополитън”. Да, добре, хубаво четиво. Няма проблем. Велико е даже, не знам как все още не е станал бестселър. Абе, хубаво е че все пак четат, но да кажем, че това не се вписва в идеите ми за интелектуално ниво, което бих допуснала до себе си. Да, високомерна съм. Да, правя правописни и пунктуационни грешки, но извинете ме, пиша емоционално и чужди текстове редактирам, но моите не мога. Та, след лирическото отклонение, искам да кажа, че това ме плаши много. Плаши ме преподавателка, която ми разказа как студент отива при нея и й казва, че не е успял да намери произведението, което има да  чете, защото книгата е била много дебела. От тук ни навежда мисълта, че човек изучаващ филология или социология дори не осъзнава, че има съдържание на книгите. Плаши ме, че се задава въпрос „Какво е лирика”, но  никой не може нито да отговори, нито да даде пример. Плашат ме преподавателите из школата в страната, чийто любим въпрос е „Какво е имал предвид авторът?”. Плашат ме пак те, които вкарват в главата на младите идеята, че писателите са мъртви, измъчени и евентуално застреляни. Плаши ме поколението на майка ми, което не признава, пак, писател, освен ако няма кръстена улица/училище/булевард/град на него. Ако не си в учебника по литература – МАЙНАТА ТИ! Изложби? ХАхахахахаххаа. Да бе, кой ще ти отиде на изложба? Моля ти се, провесени картини и човек, който си вярва много. Отиваме, само заради безплатното вино. За фотографията изобщо няма да говоря, това у наше село не се приема за изкуство. Ако си фотограф – снимаш само сватби и кръщенета. Край на въпроса. Музика – трябва да си на сцена минимум 20 години и майка ти да те е приспивала с техни песни, за да ги уважаваш. Не би дал и два лева вход за нова банда. Защо ли? Ми, няма причина, така си отгледан. От къде да знаеш, че срещу тези ми ти пари би намерил едно съкровище.

Мечтата ми е да стана министър на колтората и да въведа тази красива дума на всекъде. Представяте ли си „Дом на кОлтОрата Борис Христов” (туй е у Пловдив, ако не знаете). Ще държа на малките и големи букви, разбира се. Ще вкарам велики произведения в училище, като автобиографията на Парис Хилтън, например. Да си знаят децата, че ако си слаба, руса и с отворени крака всичко може. Ще приветствам с отворени обятия всички терапевтично написани творби. Всички бездарни глупаци, които сега заемат важни длъжностни места и ми отговарят за колтората.