Беше топъл юлски следобед. Помня как вървяхме километри наред из квартала хванати за ръце, говорехме си за нас, а аз не спирах да ти казвам колко много те обичам. Ако трябва да бъда честна, не помня и една от думите, които каза, бях твърде заслепена от всичко свързано с  теб. Очите ти бяха толкова зелени, поляни в които исках да играя, косата ти, леко спускаща съм на раменете,само си представях как прекарвам пръсти през нея и усещах копринената й мекота, а устните ти – тях просто исках да ги целуна.

Както вървяхме бих казала двамата, но ние бяхме едно цяло, заваля. Ти не усети, но първата капка падна точно на рамото ми. За част от секунда се стреснах, но после си казах „Да, най-сетне дъжд!” Дойде втората капка и третата, и петата, и седмата, и единадесетата...и така започна да вали. Помниш ли, как ме дърпаше, не искаше да се намокрим и после да се разболеем, но аз исках да седя под дъжда, и да танцувам, да пея и да те държа за ръка. Усмихнах се глуповато и те погледнах в очите, изглеждаше ми притеснен, после нацупих сърдито устни, тропнах с крак и казах като малко дете - „Искам!”. Ти се засмя (Господи, смехът ти,  все още го чувам всеки път, когато вали), приближи се до мен и ме целуна. Неочаквано за теб се отдръпнах „Не е време за целувки” прошепнах леко в ухото ти и побягнах към улицата. Малка уличка, намираща се между блоковете, използвана по-скоро като паркинг. Започнах да се въртя като малко дете, пеех с цяло гърло и се смеех през думите си, гледах към небето, надявайки се да видя ангел, знаех, че няма да стане, но все пак се чувствах като наивно дете, което все още вярва в чудеса. Ти седеше на тротоара и ме наблюдаваше, сякаш дори не усещаше, че вали. Макар и да не те виждах, те усещах все едно си зад мен, дишаше във врата ми, докосваше ме леко с пръстите си и целуваше кожата ми. От толкова много мисли, а може би и заради вартенето ми се зави свят. Спрях се и започнах да се поклащам. Леко пристъпквайки и клатушкайки се ту на ляво, ту на дясно стигнах до теб. Седнах, а после даже и легнах. Помня как всичко се въртеше и нищо не седеше на мястото си, дори ти. „Спри да се въртиш!”- казах ти през сълзи от смях, -„Май не си добре, хайде да се прибираме...”- това беше най-глупавото нещо, което беше казал през целия ден. Защото бях инат станах, хванах те за ръце и те отведох в средата на улицата. „Виж!”- казах ти, посочвайки небето –„Виж как вали. Не се ли чувстваш пречистен, невинен и спокоен тук, под дъжда...с мен? Искам да гледам как капките падат по лицето ти, искам да мачкам мократа ти коса, искам да целувам устните ти имащи вкус на дъжд...искам да съм с теб тук и сега – завинаги!” Не знам как , но успях да различа сълзите ти от капките дъжд, палчеше от щастие, от любов към мен. Напълно очаквано за мен, ти ме целуна, притисна ме силно към себе си, толкова силно, че усещах как сърцето ти бие – беше толкова бързо.

След три часа игра под дъжда се прибрахме, от нас капеше вода, беше ни студено, но пък бяхме щастливи. Започнах да ти търся топли дрехи. „Влизам да се изкъпя” – каза ти, а аз веднага те спрях – „Не! Ти луд ли си?” – Приближих се до теб, гледах те в очите, осъзнах, че ти си ангела, който очаквах да видя. Прегърнах те силно и ти прошепнах –„Обичам когато миришеш на дъжд”